шаблоны joomla

Вторник, 02 Август 2011 03:00 Юлиан Попов
DnevnikДими Паница си отиде.

Не знам друг човек, чиято смърт би предизвикала повече тъга. Има много хора, които са известни и обичани. Дими обаче сякаш сам познаваше всички. Дали ще идеш в центъра на Благоевград, в Пловдив или в Нова Загора, дали ще заговориш журналисти и политици в Лондон, Вашингтон или Париж, навсякъде срещаш хора, които не просто го познават, а са горди и въодушевени от приятелството си с Дими.

Неговата сърдечност и личното му присъствие заразяваха хората в мига, в който ги срещнеше, и те оставаха с впечатление за близка, трайна и дълбоко човешка връзка с него.

Днес много хора имат чувството, че те са били единствени, че са имали неповторима връзка с Дими. И са прави. Стотици, може би хиляди хора, вдъхновени, увлечени или превзети от неговия чар, днес ще се чувстват, че са загубили нещо, което никой друг не е имал.

Дими помнеше човешките съдби и се интересуваше живо от хората наоколо. А за него наоколо беше целия свят.

В центъра на този цял свят стоеше България

Беше напуснал страната си през 1948 г., време, в което комунистическият режим окончателно окупира живота в България. Тогава е едва на 18 години. Пазеше жив спомен от онова време, радостен спомен от детските си години, но и мъчителния спомен от стоновете на невинните жертви, хвърлени от Черната скала в Чамкория след 9 септември 1944 г.

Дими беше шумен човек, който постоянно искаше нещо от хората. От всички хора. Но никога не поиска нещо за себе си. Постоянно искаше за другите. И го правеше не само без притеснение, но и с непреодолима настоятелност и неустоим чар.

Дали това щеше да е настоятелна покана към бившия министър-председател на Канада да дойде във Велинград да открие един от курсовете на Училището по политика (и тя, разбира се, дойде), или апел към New York Times, че е крайно време да публикуват нещо свястно за България (и те естествено публикуваха, а International Herald Tribune го препечата със снимката на Йорданка Фандъкова на първа страница), Дими не се свенеше да иска.

Когато отидох да видя новоназначената посалничка на САЩ в България Нанси Макълдауни, тя ме посрещна с думите:

Дими Паница вече ме натовари с толкова много задачи че ще ми стигнат за целия мандат. Аз й казах, че той надали ще чака да й свърши мандатът, за да дойде с нови задачи за нея. Тя отвърна: "О, знам, ще се видим в началото на другия месец."

Дипломатическият корпус в София дълги години не можа да се изплъзне от възгледа на Дими за мисията на дипломатите в България – да служат на България, а не на собствените си правителства. Тази необичайна външнополитическа доктрина беше приета от всички. И когато сутринта след неговата смърт външният министър Николай Младенов съобщи в парламента тъжната новина за неговата смърт, целият парламент почете с едноминутно мълчание паметта на най-неуморния посланик на България.

Преди няколко години, при едно от гостуванията ми в Париж, беше организирал вечеря, на която да обсъдим бъдещото развитие на Училището по политика. "Поканих и директорката на "Аспен" - Франция" ("Аспен" е една от водещите американски организации за обучение на политически лидери.) Не знаех, че я познаваш, казах му. "Не я познавам, но вчера прочетох статия за нея във Financial Times, намерих я и я викнах да дойде." И ще дойде ли? Разбира се, беше неговият отговор.

Неговото чувство за кауза не го напускаше нито за миг.

Когато заболя от рак, стана по-припрян. Не тревожен за себе си, а нетърпелив, защото има много работа за вършене, а не остава време. Само два месеца преди да ни напусне, той организира международна конференция във Франция заедно с Минко Балкански, друг неуморен българин, посветена на създаването на нов център към Американския университет в Благоевград. Беше нетърпелив и по време на цялата конференция настояваше за бързо решение. И, разбира се, решенията последваха.

Често се обаждаше разтревожен. Обикновено от някоя последна новина от България или пренебрежителна публикация за страната ни в чуждите медии. "Сега какво да правим?" "Какво да правим" в неговия речник беше израз на експлозивна решителност не на замаяно балканско чудене.

"Какво да правим" означаваше, че трябва веднага да направим нещо. Да се обадим на някого, да поискаме опровержение, да създадем програма, да нахокаме правителството, да не спираме. Щом го обземеше някоя идея, започваше да звъни на всички. Знаехме, че спасение няма, и се захващахме за работа.

Едни звъняха по вестниците, други пишеха статии, трети преследваха депутати и министри. И така, докато нещата не се задвижат. Една от сравнително скорошните му акции беше инициативата през 2007 г. за връщането от Москва на българските архиви, иззети след влизането през 1944 на съветските войски в България. Идеята изглеждаше невъзможна. Четири години по-късно копията на български архиви са на път да пристигнат и да станат достъпни за всеки български гражданин.

Така постъпи с акцията си за обявяване на 1 февруари за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Тази година успя и с това. И, разбира се, с толкова много други добре известни идеи и организации, които инициира или беше сред основателите им - като Българското училище за политика, "Джуниър ачийвмънт", "Аутуърд баунд", Американският университет в Благоевград, Институтът за близкото минало, домът за грижа за изоставени деца 16+ и много, много други.

Сред тях особено място заемаше неговата фондация "Свободна и демократична България", чрез която той инициираше и координираше благотворителните си дела.

В последните години той силно се беше ангажирал с развитието на Института за изследване на близкото минало, ръководен от Ивайло Знеполски. Когато видях изложбата за лагера в Белене, която институтът беше организирал в Националната галерия, му се обадих, за да му кажа, че тази изложба е вероятно мигът, в който България започва мъчително да се справя с миналото си.

Той се просълзи на телефона. Очите му често се просълзяваха от гордост, от това, че нещо, което е струвало толкова много на хората, не непременно на него, е стигнало до своя успешен край. Тази изложба беше такъв успешен край на неговия копнеж България да погледне назад, не с омраза, не с чувство на реванш, с преклонение пред измъчените души на миналото, което да реабилитира тяхното погубено човешко достойнство.

Дими остави у всички нас и идеята за безпощадната защита на собственото ни достойнство

Той не беше лектор, не беше инструктор. Дори ми се струва, че когато трябваше да застане на трибуна, ролята му на публична фигура му беше някак тясна. Чувстваше се по-добре начело на масата, откъдето виртуозно дирижираше приповдигнатото настроение на всички и често го водеше към кулминационния въпрос: "Какво ще направите?" За поредната кауза.

Той беше действащ човек, постоянно действащ.

И изискващ. Живееше за България и за името си. Днес е някак странно да срещнеш човек, който не спира да защитава името си. А той винаги яростно го защитаваше. Не от евтина суета, а защото дълбоко вярваше, че името, обществената репутация е сред най-ценните неща, които човек има. За него не биха звучали приповдигнато стиховете: "Стига ми тази награда, да каже нявга народът..."

Напоследък беше започнал да го мъчи въпросът защо няма български филантропи. Има, казвах му. И му изреждах имената на много хора, които той добре познаваше и за много от които той беше вдъхновител.

Няма достатъчно, настояваше той, България е изградена от дарители, хора успели, забогатели, които са дали всичко, за да се изградят училища, читалища, църкви, за да се изпратят талантливи деца да учат по света. Неговата припряност правеше доста трудно да го убедиш, че нещо ще се развие постепенно, че на нещо ще му дойде времето. Не, защо не дават сега? Така както са давали през Възраждането и след Освобождението. И посягаше към телефона.

Винаги съм се бунтувал срещу думата будител, която ми навява идеи за заспало общество. Ако обаче има човек, на когото тази дума приляга, това беше Дими. Той беше последният будител и надали някога ще се появи друг.

Дими сякаш беше дошъл от един друг отдавнашен свят

свят на огромна вяра и надежда в онова, което предстои. Това е чувство, което навярно са споделяли хората през 1878-а или 1885-а. Това е чувството, което се беше появило у нас през 1989-а. И това е чувство, което сякаш нито за миг не напускаше Дими. Чувство за незабавно действие, за мигновена акция и промяна.

Ако някой реши да посвети на Дими механична играчка, това ще бъде термостат с голям и изключително шумен звънец, който започва да бие оглушително, щом температурата падне под точката на кипене. Подобен образ не би бил много странен. Дими обичаше да се разхожда със свирка на врата.

От тези свирки, каквито имат полицаите и спасителите. Винаги когато присъстваше на заниманията на Училището по политика, той не се свенеше да използва свирката си с пълна сила, за да подкарва всички да влизат навреме в залата. Или да замълчат, за да се вслушат в нечии мъдри думи.

Това се случваше не само в Хисаря или във Велинград, но и в Страсбург в Съвета на Европа, в чийто коридори свирката на Дими често свистеше с пълна сила и стряскаше младите политици от Азербайджан и Русия, Сърбия и Армения, както и чиновниците на Съвета на Европа. Но не и младия българския елит, за когото свирката на Дими беше част от радостното преживяване да бъдат заедно с него.

Представата за Дими би останала непълна без Ивон, прекрасната му жена, която така безусловно подкрепяше всяка негова инициатива и която дори научи български преди не много време. В последните години връзката им ставаше все по-емоционална, все по-близка и накрая те бяха така влюбени един в друг, сякаш се бяха срещнали наскоро. Ивон беше с него, когато той си отиде,
обичан и влюбен...

Юлиан Попов

Вестник Дневник

Сподели тази статия!

Добави коментар

Защитен код
Обнови

Кой е в сайта

В момента има 23 посетителя в сайта