Юлиан Попов, председател на УС на училище за политика, в. „Дневник“
Преди двайсет години по-дръзките граждани си позволяваха едно изречение, което подсказваше несъгласие, но скриваше всички реални основания на това несъгласие. Изречението беше: „Системата е виновна.“ Не беше ясно за какво става дума. Дали за политическата система. Или за икономическата система. За Варшавския договор или СИВ. Или пък за системата на ценообразуване. Или пък за нещо друго.
Две-три десетилетия след тази очарователна и безопасна за редовия гражданин неяснота твърдението се възроди. И както си му е редно в една вече демократична страна, страна, в която словото е свободно като бездомно софийско куче, твърдението се появи в конкретизирана форма. То се преобрази в: „Избирателната система е виновна.“ Избирателната система е виновна за политическата апатия и че гласовете се купуват като джанки. Тя е виновна и за това, че парламентът не е особено популярен сред гражданите.
Българската демокрация започна енергично. Стотици хиляди излизаха на улиците и настояваха за ценности: свобода на словото, свобода на вероизповеданията, неприкосновеност на частната собственост, национална автономия и други неща. Минаха няколко години, две-три, и политическият дебат се хлъзна от ценностите в процедурите. Люспенето, разединението и обединението на партиите превзеха политическия дебат. Влизането в ЕС също беше една чисто процедурна тревога. И сега на членството си гледаме единствено през призмата на правилата, а не на ценностите или политиките.
Процедурите напълно изместиха политиката
Такъв е случаят сега и изборната система. Някой лансира идеята, че начинът да се прекъсне пазаруването на гласове е да се пренаредят рафтовете в магазина. Че това не е така, не е. Каквато и мажоритарност да се въведе в българските избори, тя само ще улесни възможността местни инициативни търговци да сложат свой любимец на тезгяха. Това улеснение няма нищо общо с ефекта, който е така желан – да се повлияе на купуването на гласове.
Холандия и Великобритания например имат две съвсем различни системи. Великобритания е крайно мажоритарна. Холандия е крайно пропорционална. За да даде възможност на всеки да бъде представен, Холандия дори няма и минимален праг (затова в парламента сега има и депутати от Партията за животните). Двете страни са обаче толкова сходни в степента си на корумпираност (или по-скоро некорумпираност), че през 2005 дори поделиха едно и също място (11) в корупционния индекс на Transparency International.
В същото време мажоритарни системи има в някои от най-корумпираните страни (например Пакистан или пък Зимбабве). Мажоритарната система си има много кусури. Тя води до непредставеност на партии, предимства на големи партии и насърчава тактическото гласуване. От практиката на тактическото гласуване до покупко-продажбата на гласове има само една крачка.
Проблемът не е в това каква е процедурата. Няма съвършена изборна система. Проблемът е в това, че политиката отсъства от политическото говорене което се е свело до спорове за процедури, които ще освободят политическите партии от очакването, че те трябва да се състезават с идеи и с конкретни политики и ще замени тази им отговорност с някакъв тип прозрачно и честно функциониращо бинго, което ще разпределя справедливо гласовете.
Причината да се купуват гласове е проста. Гласове се купуват, защото се продават. Ако гласовете не се продават, те няма и да се купуват. А гласовете се продават, защото избирателят не вижда нещо по-смислено, което би могъл да направи с гласа си. Сантименталната привързаност към ляво и дясно, към синьо, червено и всички други цветове е напълно изтляла.
Партиите нямат убедителни програми, преведени на човешки език. Когато обещанието на една партия не се приема на сериозно, остава неразбрано, или за него няма кой да гарантира, избирателят цинично остава вкъщи в изборния ден, а ако някой му даде няколко банкноти, той не е с усещането, че продава свещено право, защото той е лишен от правото на избор така или иначе. А е лишен, защото никой не му предлага избор.
Липсата на избор се превърна в криза
Но както често става, вместо политическите лидери да се вгледат в основанията на кризата, те останаха вторачени в процедурното несъвършенство. Въвеждането на мажоритарна система в България – при това не точно мажоритарна, ами една такава система, която, ако може да е малко по-мажоритарна от това, което сега го има – ще подейства като заем, който взимаш, за да платиш друг заем. Навремето, за да нямало турска партия, конституцията забрани етническите партии. И какво от това?
Единствените, които могат да се радват на тази процедура, са ДПС, защото сега им е по-лесно да се разрастват. За да не се върне царят в България, конституцията наложи процедурно ограничение за връщане на царе (кандидат-президентът да е живял 5 години в страната). Симеон си се върна, когато си реши. Така ще стане и с не съвсем мажоритарната система, която сега неясно се предлага на хората. Хората, които са недоволни от политиците, може и да приемат идеята. Само дето новата система ще е по-объркана от старата, ще мине време, докато избирателите разберат за какво става дума, и накрая още повече ще се отдръпнат от политиката. И пак системата ще ни е виновна.